сряда, 14 август 2013 г.

Вечеря без свещи или Blinde Kuh (Сляпа крава)

„Едва ли ще е толкова тъмно”. Слизам с приятелки по витата стълба към приземния етаж на ресторант, който предлага Dining in the dark – вечеря в пълен мрак. Посрещат ни мъж и жена, които ни предлагат едно питие за успокоение на нервите и ни питат дали сме алергични към някаква храна. „Защото вътре няма да виждате какво ядете... А е възможно и да не го усетите.“
Вечерята в пълен мрак е изживяване с растяща популярност през последните десетина години в Европа, Азия и Америка. Началото е поставено през 1999 г. от ресторанта Blinde Kuh („Сляпа крава“) в Цюрих, Швейцария. Веригата Dans le Noir например има осем ресторанта в градове като Лондон, Париж, Ню Йорк и Санкт Петербург, концепцията е последвана от множество заведения в почти всеки голям европейски град, както и в Лос Анджелис и Сан Франциско, Хонконг, Сеул и Пекин...( Варна?)

В малкото фоайе пред тайната зала, чийто вход е затворен с плътни, тежки завеси, се събират и другите двайсетина търсачи на необикновени усещания. За мен това е първата вечеря на тъмно, преди която е задължително да чуя и запомня инструкциите. Упътването „Как да вечеряме в абсолютен мрак“ включва идеи, съвети и научни обяснения, които за мен добиват смисъл едва на масата. Помолени сме да изключим телефоните си и да скрием дълбоко в чантите си часовници със светещи в тъмното стрелки – всеки източник на светлина по време на вечерята е нежелателен и би развалил ефекта. В залата влизаме на групи от по четирима, хванали „другарчето“ пред себе си за раменете, водени от мъжа келнер. Той е единственият, който разпознава нещо в мрака благодарение на уред за нощно виждане.
Намирам се на най-тъмното място, на което някога съм била. Много такива ресторанти не само покриват прозорците с плътни завеси, а и монтират стени пред тях – всеки шанс лъч светлина да проникне в залата трябва да е неутрализиран. Тук единствената за секунди проблясваща точка е лампичката от уреда за нощно виждане използван от сервитьора, по която разбирам кога поредното ястие се приближава до мен. Пред нас – казват ни – са разположени бутилка вода и бутилка вино. Пълни и затворени. До тях са чашите – празни и все бягащи от ръката ми. Първата ни задача е да намерим бутилките, да ги отворим и да си налеем сами. Тук прилагам първия трик – вкарвам показалец в чашата и очаквам да се намокри от изсипващата се течност. И вода, и вино се оказват на правилното място. Вече се ориентирам в моя малък, тъмен свят – периметърът, в който мога да се „движа“ свободно, включва приборите и чинията пред мен, празния стол вдясно (явно съм последна на масата), салфетката в скута ми. Десетина сантиметра извън това поле царят хаосът и неизвестността. Пред мен има кошничка с хляб. За колко човека ли е? Чувам срещу мен  от другата страна на масата мъжки и женски глас. Аха, значи сме трима за кошничката.
Бяхме предупредени, че ще е шумно, но не бях очаквала такава глъч.  Не е от акустиката на помещението. Просто в мрака всеки автоматично започва да говори с няколко децибела по-силно, за да бъде възприет и разбран в мрака. А и слухът ни е изострен, за да компенсира липсващото зрение. Аз не правя изключение със силата на гласа си до момента, в който момичето до мен не ми извиква, че ако продължавам така, направо ще оглушее. Преминавам в whisper-modus, докато не разбирам, че говоря със себе си. Истината е в докосването. Когато искам да й кажа нещо, я хващам за някоя част от ръката и казвам името й – така съм сигурна (поне на 50%), че съм си осигурила нейното внимание.
И до днес не знам защо си представях залата като дълго, тясно помещение с няколко разхвърляни в него маси за 6 човека. Уверена съм, че зад мен има още две-три маси, където е седнала най-шумната група на вечерта. Виждам светлинка, носеща към мен дъх на салата – предястието идва. Решавам да се храня със затворени очи, но след първите няколко хапки бързо ги отварям – извън мен е по-тъмно, отколкото пред затворените ми зеници... Мозъкът ми се опитва да се справи със ситуацията. За моя голяма изненада не мога да определя какво точно ям. Да, салата е. Но каква? Започвам по метода на изключването – маруля, зеле, рукола... Най-странното е, че когато съм в магазина, мога да си спомня за вкуса на салатата при вида й. Когато я вкусвам обаче, изолирана от погледа върху нея, пред мен се завъртат десетки вкусове, които може би са, но не точно и все пак... Подканват ни да споделим предположенията си за това какво сме вкусили. Двайсет човека дават трийсет идеи, въздухът се изпълва с думи и заприличва на списък за пазаруване. Двама познават. Наистина ли това сме яли? Не може да бъде! Следващото предизвикателство е... супа. През залата минава едно сподавено, нервно “Оооо”, което преминава в отдъхващо си “Аааа”, след като ни казват, че супата ще е в чаши за шампанско със сламка. Сламката е студена (гаспачо?), но течността е топла... Обърканите ми сетива се шокират отново.

Вкусно, смело, интересно и... стряскащо заради тази безпомощност на обонянието и вкуса да се ориентират, когато са откъснати от зрението. Знам, че съм си наляла чаша вино, но помня и предупреждението, преди да влезем, че на тъмно алкохолът хваща по-бързо. Ресторантът работи с център за незрящи, оттам и научното обяснение, предадено на популярен език: на светло, когато човек леко се замая от алкохол, погледът намира някоя точка, за която да се „хване“, фиксира се в нея и овладява моментното замайване. На тъмно погледът увисва в нищото. Затова и внимавайте с алкохола на тъмно, повтарям си наум. Всъщност съм толкова напрегната от постоянната игра на топло/студено (във всички смисли) със сетивата ми, че виното не получава своя шанс да ме хване.

Основното е месо. Това го познах. Решавам да не ползвам нож, не искам да рискувам пръстите си. Съзнанието, че никой не те вижда дори да гледа право в теб, е толкова освобождаващо! На светло не бих позволила на пръстите ми да асистират на вилицата, дори да съм сама на полето. Парчето месо е с неопределена форма (за произхода му впоследствие се борят десетина предположения от свинско до патица), а гарнитурата само усложнява нещата (това картофи ли са, или ньоки?). В този момент съм благодарна, че не са ни сервирали спагети с доматен сос! В чинията внезапно откривам още месо – това сега друго ли е, или просто съм разделила с вилицата основното парче на две? И така в закачки и шеги (момичето до мен без малко да ме удари с бутилка вода, докато се накланям към нея да я питам нещо) преминава и основното. Странно, след толкова много храна не се усещам преситена. В „реални“ условия това отдавна щеше да се е случило – на светло и с поглед върху количеството. Усещам, че порциите не бяха малки (и те действително не са: на излизане ги виждаме подредени на изхода, за да разберем какво сме яли в действителност), но след като не съм ги видяла, сякаш съм изяла само половината...
Десертът е лесен – ухае на шоколад, има вкус на шоколад и действително е шоколадов сладкиш, гарниран с топка сладолед (тук гадаенето започва отначало – плодово сорбе, но от какви плодове?)

Финалът е, разбира се, „и бе светлина“ - преживявам невероятна изненада, когато внесените в залата свещи я осветяват. Тя била квадратна! А масата била само една – дълга и П-образна! И зад мен нямало никого! А виното не било бяло, а розе! И покривката пред мен е останала чиста, а кошничката с хляба... е, да, за нея вече знаех, че е празна ...”

Най-известните „тъмни“ ресторанти

Dans Le Noir - Лондон, Париж, Барселона, Ню Йорк, www.danslenoir.com
DID-Dine in the Dark, Банкок, http://didexperience.com
O.NOIR -  Монреал, Торонто, www.onoir.com
Opaque - Сан Франциско, Лос Анджелис, Сан Диего, Ню Йорк, www.darkdining.com
Unsicht-Bar - Берлин, Хамбург, Кьолн, www.unsicht-bar.com


Най-неизвестният „тъмен’ ресторант
Mfusion – Варна, ул. Опълченска 27, тел.: 0879 233 833, www.mfusion-varna.com


Отиваме ли?




                                                                                                                                       ~ Malvina ~

Няма коментари: