Превращения - 1978
Дали си се вслушвал
понякога нощем
как майка ти обикаля
из цялата къща,
без да си светне,
в тъмното наизуст,
съвсем изтихом
стъпка по стъпка,
сякаш капка по капка
от пропукан таван?
Как с длан стените опипва,
за да разпознае чертите
на своя изнизан живот,
превърнат в къща.
Среднощен звънец (Слухова халюцинация)
Пак е нощ. И все по-
неизвестна неизвестност.
Бяга от клепачите сънят
като опарен.
Чакаш, вслушваш се нащрек.
С грапава ръка равняваш
пак и пак леглото,
както мъжовия гроб.
Тъкмо вече всички спят,
чистото хасе на тишината
цепиш с дрезгав вик:
- Кой звъни?
И открехваш тръпнешком.
В рамката на прага
е застанала в цял ръст
тъмнина.
Двете гледате се миг
тъй от упор. Онемели.
Сякаш се познавате.
Откъде?
Бързо тръшната врата.
Сплашен шепот: - Няма никой!
Хлепат чехлите назад.
Някой ги настъпва.
После дълго сам-сама
слисана на глас се питаш
с поглед в празното:
- Кой звъня?
Оздравяване
Излизам от кожата си,
тъй както бинт се отпаря от рана.
И тръгвам без кожа -
на открито по-бързо ще зараста.
Боли ме от въздуха - оздравявам!
Добронамереност
Казват, че съм зло.
И ръка на рамото ми слагат,
за да спя под камък.
Вик - 1959 г.
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм -
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.
~ Лилит ~
2 коментара:
Всичко
Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?
Имаш любим и нежност -
цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато паднеш на земята.
Нямаш любим и нежност!
Какво ти остава?
Имаш талант и воля -
цялата си една факла.
нощем безсънно светиш
търсиш в тъмната пустош,
нещо такова, което,
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши,
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля!
Какво ти остава?
Имаш дете и радост,
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчичка,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест или война,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост!
Какво ти остава?
Всичко да имаш,
нищо да нямаш,
цялата да си една шепа.
Всичко да даваш,
нищо да вземаш.
Да се загърнеш в самота
като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.
Всичко!
- Това ти остава!!!
Блага Димитрова
Публикуване на коментар