Ако не бяхме "умрели" от студ, щяхме да се насладим на един моноспектакъл, изграден от пет отделни текста на Ангел Каралийчев - "Нероден Петко", "Тодьо, ле, сине, докторе", "Ех, това сладко, станимашко винце", "Огън" и "Росенският каменен мост".
Ако не бяхме "умрели" от студ... щяхме да чуем гласовете на предците ни в изстрадалите герои на "Български разкази" и тяхната мъдрост, народопсихология и поука. Като тази, дето глупави хора щели да отрежат краката на булката, че не може да влезе в черквата, щото била възвисочка.
Ми нека се наведе!
Ако не бяхме "умрели" от студ, щяхме да се запитаме защо тези истории се харесват от поколения наред, а български творци пишат своите версии върху тях?
Според Мариус Куркински тези произведения трябва да стоят в душите ни като спомен и опора за един прекрасен райски свят. Свят, в който трябва да се завърнем. "Театърът трябва непрестанно да припомня тези гласове, тази нежна душевност, защото те ни трябват. Паметта ражда надежда."
Ама ние направо "умряхме" от студ! И през цялото време си мислех "Краката ми замръзнаха", "Краката ми замръзнаха", "Краката ми замръзнаха", "Уиски", "Краката ми замръзнаха", "Уиски", "Уиски", "Уиски".... добре, че имаше два биса, та от ръкопляскане поне ръцете ми се стоплиха :)
~ Лилит ~
3 коментара:
Много ми харесва този поглед към "селото" - Паметта ражда надежда... Браво ти си театрален критик и за студа си намерила точните думи !
Но трябва да признаем, че мощното сценично присъствие на Мариус Куркински успешно спечели битката със студа и успя да задържи вниманието ни.
Цитирам, разбира се, има кавички. :) Но за студа нямаше как да не намеря точните думи ;)
Публикуване на коментар